На Марвин – кучето водач, което завинаги ще остане в сърцата ни

Повечето от вас може би помнят, че по едно време ние от фондация ИДЕЯ В ДЕЙСТВИЕ имахме куче-талисман.

 Как започна всичко

Дълго време си мислихме да си вземем куче. Ива, искаше, защото е толкова хубаво да имаш куче, да се разхождаш с него и то послушно да върви до теб”. Зори не искаше, защото “няма да имаме време да го разхождаме и как ще го възпитаваме правилно… Все пак това не е хамстер!”. И тогава решихме да вземем куче от фондация “Очи на четири лапи” – хем за една година, хем с кауза. Кучето ще стане водач на слепи хора. Обадихме се, отидохме на среща, проведохме едно едночасово интервю и се оказа, че имат едно останало кученце. Това беше нашият Марвин – най-прекрасният и любвеобилен лабрадор, който някога някой е срещал! До третия му месец всички “подаръци” се снасяха у дома, но това не ни пречеше. Играехме си с него и му разказвахме, че след един месец вече ще излизаме навън и ще ходим на дълги разходки. След последната важна ваксина в къщи дойде Марти – треньорката на кучецата от М серия и с нея направихме първото излизане на Марвин. Всяко ходене по нужда вън беше награждавано с шепи лакомства, радостни ръкопляскания, а акото – прибирано в пликче. Още помня, как на една от първите ни разходки, нашето бебе лабрадор срещна друго куче и като всяко възпитано куче го подуши под опашката. Жената на другото каза нещо, на което Ива с гордост заяви “Това е Марвин. Той ще става куче водач!”, а жената я погледна с насмешка и каза: “О, много амбициозно”. А Ива започна веднага да разказва, че той ЩЕ СТАНЕ и ЗАЩО ще стане. Така започна и нашият живот с Марвин.

Приятелите на Марвин

Марвин познаваше и обичаше всички кучета в квартала. Също като децата и той бързо създаде свои приятелства зад блока с черния лабрадор Рино, очарователната Лайка, коргито Тудор и Хера, която винаги му се караше, ако не спазва дистанция. Играеше си с Бренда в градинката на БАН, с швейцарския бернер зененхунд Айгер в Драгалевци, с всякакви непознати кученца в кучешкия парк или градинката срещу Народния театър. Често се шегувахме, че на хората имената не знаем, но знаем тези на кучетата им.

Даже не подозирахме, колко много хора имат кучета. Колко много умрели гълъби и криле от гълъби има около нас. И как за тази една година научихме толкова много породи и срещнахме толкова очарователни и безпородни кучета.

Марвин и децата

Установихме, че много деца се страхуват от кучета, не защото всички са хапани от такива, а защото при вида на куче майките им най-често изпадаха в ужас и ги дърпат с писък “Ела тук бързо да не те ухапе”. А майката на Зори, същото това “страшно” куче Марвин го описваше пред роднините като “токова куче, дето, ако в тях влязат, крадци ще им помогне да изнесат покъщнината!”. Истината е, че има и майки с деца, които са ни спирали и искали да го погалят. Помним, как веднъж, разхождайки се из главната на Пловдив, майка с детенце на може би годинка ни спря и ни помоли детето да го погали. Марвин седна послушно след команда “Седни”, беше по-висок от детето. Детето го погали, а Марвин му облиза лицето. Детето не знаеше, как да реагира в първия момент, а майката изпадна в луд смях от радост, след което и детето започна да се смее. Марвин обичаше децата, обичаше и големите хора. Веднъж от радост, че я вижда, щеше да събори майката на Ива. Та едната от нас хукна да хваща майка й, а другата – да удържа радостния Марвин.

Водихме го с нас на всички събития, срещи и работилници. Пътуваше в градския транспорт, метрото, влезе в операта. Отначало за кратко изпадаше в ужас от ескалатори, но бързо се научи да ги използва и се забавляваше да се движи по този начин. Познаваха го в Кауфланд, както и всички “кучкари” в района, всички колеги и приятели, приятели на приятели. Преди месец даже (2 години и половина по-късно) на едно събитие видяхме една позната, която ни разпозна като усмихнатата Ива и Зори с кучето. През тази една година рядко имахме време да се виждаме с приятели, защото нали знаете – след работа трябваше да ходим на разходка с Марвин, а повечето ни приятели предпочитаха да седнем в някое заведение. За това пък създадохме и нови приятелства и се запознахме с нови хора и техните кучета. Е, и приятелите ни се принудиха да идват с нас на разходки, та видяха и колко хубави паркове има в София!

 Да не забравяме и неделното ни училище – всяка неделя Марвин с всичките си братя и сестри – Мона, Мусон, Моцарт, Мартин, Мисия, Манук, и Мойра –  всичките бъдещи водачи имаха урок в парка. Не познавах семейство, което да се среща толкова често, винаги да се радва, че се виждат и за една пръчка да не се скарат! Същото се отнасяше и за приемните семейства. Всеки път се радвахме да се видим сякаш бяхме истински роднини!

Марвин и самотата

Марвин не обичаше да стои сам. Той също като 80% от хората, когато беше сам. обичаше да си похапва разни неща. С тази разлика, че неговото меню беше малко по-особено – два стола, плънка от диван, холна маса, малко цимент от стената, кивита, ябълки, сутиен, обувки… Даже и едни нови джапанки, които приятелката ни Мира си беше тъкмо купила от пазара!

През тази една година Марвин ни дари с толкова радост, но разбира се и с малко тревоги. Хукна два пъти без предупреждение, защото някъде в района усети разгонена женска; любезен съсед се опита да го отрови с увита в найлон риба, хвърлена зад блока, бутна го кола (с ниска скорост, но достатъчно да изкара акъла на Ива, а той да тича превъзбуден около нея с развята опашка), накуцваше по едно време… При най-малкото нещо ние в паника звъняхме на Марти без значение, колко беше часът, а тя с цялото си търпение ни обясняваше, какво да направим или ни успокояваше, че това е нормално. Не беше нито както Ива си го представяше – Мавин беше толкова живо и любознателно куче, че едвам го удържахме понякога, докато стигнем до парка, нито както Зори си го представяше – всъщност имахме време за разходки и уроци всеки ден.

Истината е, че за тази една година не само ние го учихме и възпитахме, но и той нас ни научи: да си прибираме обувките, да ставаме рано, да не оставяме неща, по масата, ако искаме да ги намерим. Научи ни, че всички онези кучета – водачи, които срещаме по улицата, са на работа и не трябва да бъдат разсейвани, че куче – водач не се става лесно, че с всяко едно от тях има треньор, който повече от 2 година го подготвя за мисията му, че куче – водач трябва да се заслужи. Припомни ни, че няма нищо по-хубаво от това да имаш живот с кауза.

Забавните моменти бяха толкова повече и нито за миг не съжалихме, че взехме този прекрасен Марвин в дома си и го пуснахме завинаги в сърцата си!

Да, плакахме, когато трябваше да го върнем в училището на ОЧИ НА ЧЕТИРИ ЛАПИ.

Да, закарахме го с 2 кашона играчки, одеяло и любимото му прасе от ИКЕА (после и ние си купихме същото за спомен) + “Наръчник за употреба на Марвин”.

Да, беше ни тъжно, но знаехме, че той ще стане прекрасен водач.

В училището му назначиха Ели да го тренира. А тя ни информираше, как се справя през целия период на обучение. Ние се гордеехме с него и често даже се спирахме, за да не й досаждаме с въпросите си.

Да, треперехме от вълнение за изпитите, които трябваше да мине преди да стане официално куче – водач.

Да, бяхме толкова горди, когато Марти ни каза, че той си има вече човек. Бяхме толкова щастливи преди година, когато ни каза, че с човека си пасват и се разбират. Да, Бяхме горди и когато видяхме човека му – Павлин, по БНТ с репортаж за това, как сканира книги за слепи… Е, трябва да кажем, че имаше и кадър с Марвин!

Да, няма да ви лъжем – плакахме, когато го оставихме, защото знаехме, че няма да го видим повече и няма да можем да го мачкаме от радост, но това е част от обучението и процеса на интеграция към новия му дом… Но никоя от тези сълзи не може да се сравни с мъката, която изпитваме днес – няколко дни, след като Марти ни се обади да ни каже, че между празниците Марвин е бил отровен тук в София – Европейската столица на културата.

 Не знам което ни е културното, когато продължават градинките да бъдат посипвани с отрова за животни! Трябва ли някое дете да се отрови, за да започне да се гледа на този проблем сериозно или трябва да станем Европейска столица на хуманитаризма, за да станем по-хуманни…

Марвин, обичаме те!

Споменът за теб винаги ще продължи да ни изпълва с гордост и любов!